Keep waiting

Barbie Revolution

2009-02-08T03:46:00.000-08:00

Нетърпението, което ме е обзело заради предстоящата седмица е съизмеримо само отчайващото желание на удавник да намери сламка, за която да се хване, или ръка, която да го извади то водата.
Събитието е уникално - Barbie Revolution .
Очакванията ми са да срещна една мечта и да унищожа друга :)
Благодаря на хората, родители на идеята, за възможността и различността !

P.S. (music) Norah Jones - Come away with me.mp3 (music)

Нещо странно

2009-01-21T07:22:00.000-08:00

Днес се чувствам по-пълноценна от когато и да било. Не знам защо..
Може би заради часовете, прекарани в четене...
Или пък заради топлината в стаята ми, която сякаш с всяка глътка въздух се промъкваше и някъде дълбоко в мен...
Освен това мислих за Теб... за усмивките и докосванията, за всичко онова, до което още не сме успели да достигнем...
Евентуално би могло да е и защото написах първото си поетическо отклонение от няколко месеца насам...
Не знам... а си мисля, че дори и нямам нужда от този отговор. Понякога е доста изморително да анализираш и изследваш всичко около себе си, защото в един момент губиш способността да се наслаждаваш на света и всички прекрасни моменти, които той ти предлага. Следващият урок, който имам нужда да усвоя, очевидно ще да е "Carpe diem - или как да престана да се съмнявам във всяка минутка щастие, която срещам в живота си"

Обещание

2009-01-18T10:31:00.000-08:00

Обещавам си една по-сериозна, по-отговорна и по-щастлива година. Обещавам си и един мост през вечността, или поне да започна изграждането му. Обещавам си много любов и усмивки. Може би ключът наистина е в мен...напоследък обаче ми се струва, че съм откраднала цяла връзка с чужди ключове. Далеч от себе си съм. Дано мостът да ми помогне да прекося стихиите и разстоянията. Вдъхновението е единственото, което поддържа надеждата ми жива, храни я, възпитава я, образова я, така че си обещавам и вдъхновение. Обещавам си....

. . .

2008-09-19T09:26:00.000-07:00

Доста е стряскаща разликата между това, което си и онази светла личност, която искаш да бъдеш. А моментът, в който го осъзнаваш е просто една прашинка от един миг. Сълза. Или поглед. Не по-дълъг. Един момент, в които животът ти сякаш спира, и виждаш всичко онова, което мразиш да бъдеш, но по някакъв безкомпромисно-ироничен начин все пак си. Цялата болка, цялата тъга, цялата истина... само в един миг. И един път...един лъч... един тон. А в същото време някои ми говореше за безумната ситуация, в която всички се оказахме въвлечени. А пътят едва сега започва... Дали ще успея да стигна за началото ? Замисляли ли сте се, че уникалността е просто бягство от отговорност ?

Поток от нечии мисли и резюме на нечия безличност

2008-06-30T12:10:00.000-07:00

Ярко-червеното червило, което слагаше върху устните си, не и помагаше да прикрие ярко-сивата празнота в себе си. Всяка сутрин тя се поглежаше в огледалото и виждаше отпечатъка. Можеше да прочете сивотата в погледа си, можеше да я разбере, но не и да я накара да се махне. Тя просто беше там, затова се беше научила да я прикрива. Или поне да си мисли, че го прави. На някои хора просто не им върви. Родени са, за да не им върви и каквото и да правят не може да им провърви. Тя беше точно от тези хора, които не забелязваш в трамвая, докато не седне до теб или не те попита нещо. Сянка, която изстрадва някакво съшествуване, за да се превърне в смисъл. Познавах я от началното училище и още тогава бях неин закрилник. Първо от съжаление, защото твърде ясно си спомням мърлявата сутрин на един октомврийски понеделник, когато я видях за пръв път. Всички деца, сред които и аз, вече бяха в класната стая - със зачервени бузки, грейнали личица и най-хубавите си дрехи. Тогава влезе тя - трепераща и бледа, и се огледа изплашено. Всички избухнаха в смях при видя и, защото тя не беше облякла новите си дрехи. Беше дошла с единствените си дрехи. Не се засмях, а я поканих да седне до мен. Всички бяха изумени. Красивата учителка с перлената огърлица също. Знам ли? Може пък затова да съм постъпил така. По-късно се привързах към нея. И съжалението вече не беше част от нашата връзка. Тя е толкова крехка и любвеобилна. Никога не съм я целувал. Никога не ми се е искало. Просто знам, че тя има нужда от мен. Аз също имам нужда от нея. Имам нужда да я пазя, да я закрилям, защото това ме кара да се чувствам важен, значим, истински. В университета всички мислеха, че сме любовници. Това, естествено е обяснимо, защото човешкото съзнание е неспособно да проумее дълбочината на такъв тип отношения. Мисля, че в биологията това се нарича симбиоза. Взаимоизгодата е двигателят на света, въпреки че не съм сигурен, че подобни мисли не ме карат да изглеждам като пълен кретен в очите ви, но това никак не ме вънува в момента. Всъщност не мога да кажа, че някога изобщо съм бил развълнуван истински от нещо. Може би когато почина съпругата ми, но не. Тогава си мислех на кого да дам котката. Или когато почина баща ми? Не...тогава си мислех колко пари ми е оставил. Майка ми си е заминала, когато съм бил още бебе, така че тя не би могла да бъде извор на вълнения. Може би е било добро решение да си тръгне. Аз не бих искал да имам син като себе си. Добре, че нямам никакви деца. Тя ме гледа тъжно през стъклото на почти тръгналия влак. Не плачи. Не си струвам. Защо всички мислят, че съм нещо. Какво по-различно има в мен, с което успявам да заблудя хората, че съм някой. Каквото и да е, не бих искал тя да го има, защото от него боли. Не можеш да заблудиш душата си или липсата и. Можеш само да ги приспиш, но не за дълго. Може би днес я обичам. Може би винаги съм я обичал, но тя никога няма да го разбере.
Другият край на света винаги е по-приветливо място за онези, които се опитват да се скрият, или покажат. Тя принадлежи на другия край на света. Не на мен. Аз съм обикновен. Тя поне е само празна. И обичана.
Днес дъждът ми тежи повече от всякога. Вече няма кой да ме кара да се чувствам важен, или някой. Вече съм сам със самозаблудите си, които точно днес, не знам защо, но не ми вършат работа.

Довиждане...

2008-06-23T12:27:00.001-07:00

И какво, ако имам чувството, че времето е спряло? И какво, ако цялата тази еуфория, обземащата заобикалящите ме човеци, не ме радва? И какво, ако не искам да стана сутрин от леглото, въпреки че всички мисли, загубени в часовете на безсънието, са там и се бутат, за да се доберат отново до съзнанието ми? И какво, ако изглеждам същата?...
Още една учебна година си отива... още една част от мен потъва някъде там - в дълбокото, от където след време ще могат да я измъкнат за малко на повърхността само снимките, запечатали щастливите усмивки. И трябва да се радвам? Ще трябва да замина. Да отида там, където не съм себе си. Парадоксално е, защото там е мястото където би трябвало да се чувствам у дома. Там има само бегли копия на истини, които се задушават в собствената си безличност. Дразнещо е, че хората, или по-скоро един специален човек, отказва да разбере това. Сякаш там времето е спряло, но не и чувствата, и болката, и празнотата.
Да, предполагам, като се абстрахирам от мрачните си настрояния, които по една или друга причина ме владеят в момента, ме очаква едно спокойно лято, изпънено с размисли и свежест. Може би всичко, което се опитвам да кажа е : " Ще ми липсвате, Вие, които направихте тази година специална...Ще ми липсват "задушевните" (понякога направо задушаващи) разговори в Синьото, всички недоразбрани, но разпростанени факти, всички блянове, мечти, планове и действителности, които построихме заедно... Ще ми липсва музиката, която създадохме заедно ( и не само "Музиката на Истанбул")... Ще ми липсват вашите свежи хрумки и загрижени съвети.... Обичам ви!"

2008-06-09T13:57:00.000-07:00

Мисля, че недовършеният разказ ще си остане недовършен... и дори почти имам обяснение за това. Идеята е, че когато започнах да го пиша бях друг човек, с друга самоличност и други чувства...за тези няколко месеца обаче нещата се промениха...доста и няма да честно спрямо самия разказ да го довърши някой друг, някой различен и по-истински от този, който е написал първата му дума... не искам да му причинявам това. Нека си остане това, което е в момента - парче от фикция. Една фикция - безпределна, безвременна и своего рода безкрайна.

Другото, което искам да кажа е: "Благодаря!" на думите, че се завърнаха при мен. Отново.

П.С. ето нещо доста странно за мен самата като автор. Написах стихотворение, или нещо подобно...

И аз
и там, и тук, и никъде
И ти -
навсякъде
Къде си?
Губя те...Изпращам те...
Не искам те
Върви!
Върви във твоя
черен храм
и там търси
огризките от моята действителност

Извинявайте. Знам, че е доста семпло, ако трябва да бъда снизходителна към себе си, но трябваше да го споделя, защото все пак е Първото стихотворение, което пиша в живота си :)

Втора част на един недовършен разказ

2008-02-11T10:52:00.000-08:00

* * *

Изпитах остра несигурност. Беше толкова ярка, че за миг ми се стори, че се намирам в претъпкан бар, където всички са облечени в кожени дрехи и се разминават, като се отъркват един в друг и издават противни, хлъзгащи звуци. Разтърсих глава и скрих лицето си сред разпуснатите къдрици. Вече се чувствах по-сигурна и много по-спокойна. Вятърът постоянно местеше кичурите коса и те пълзяха по лицето ми. Усещах гъдела по кожата си и бях уверена, че съществувам, че не съм просто поредната измислица или шега,че има тук и сега и че това значи нещо. Откъснах горната част на плика. Вече можех да посрещна миналото, защото знаех, че има къде да се върна. Настоящето - дори бъдещето ми - щяха да ме чакат. Точно тук, в градината, сред аромата на цветята и под лъчите на слънцето.

В плика имаше три неща. Куршум, снимка и листенца от увяхнала роза. Мислех си, че вътре ще намеря писмо, в което дълго и изчерпателно се описва историята на жителите на дома, и ще задоволя любопитсвото си. Реалността отново отказваше да ме пусне. Куршумът не беше използван, листенцата бяха от червена роза, а снимката беше почти избеляла. Вгледах се внимателно в нея и разпознах същата къща, която стоеше зад гърба ми. Обърнах се, за да се уверя, че все още е там и че е точно тя. Така беше. Пред къщата стоеше неясен силует и махаше с ръка. Не беше ясно дали е мъж или жена, дали е старец или младеж - виждах само една самотна човешка фигура, която вероятно изпитваше същите чувства и търсеше същите отговори, като мен. Погледнах задната страна на снимката. Там с небрежен мъжки почерк беше написано: " Когато усетиш, че животът ти си отива, върни се тук, при мен, за да изпратим заедно несгодите и да посрещнем благоволението на отвъдното... Обичам те...Не се отдалечавай много. Позволи ми поне да мога да дишам. Нищо друго не искам. И ако аз отново се проваля и не успея да те изчакам, се качи на тавана и отвори големия сандък в дъното на прашната стая. Там е животът ми, а както знаеш той ти принадлежи.Обичам те!" Прочетох тези няколко реда десетки пъти, без да успея да разбера напълно ясно точно какво се казва в тях. След това захвърлих снимката и се затичах към къщата. Изкачих се по стълбите почти за един миг и се стоварих с цялата си тежест върху вратата на последния етаж. Това беше единствената стая, в която все още не бях влизала. Дори когато купувахме къщата, не си спомням защо, но не разгледахме тавана. Агентката само спомена, че разполагаме с такъв, но едва сега отварях вратата му за пръв път. Оказа се, че е заключено и аз се строполих, отново с цялата си тежест, на земята. Замислих се как бих могла да отворя вратата. Майк държеше връзка с ключове на закачалката до входната врата. След малко отново бях пред стаята, която криеше отговорите на толкова въпроси, които исках да науча. Ключалката не ми създаде проблеми, въпреки че беше стара и ръждясала, сякаш очакваше някого. Имах усещането, че вървя по тайнствена горска пътека, която не е предназначена за мен, но въпреки това всички клони дружелюбно се преместваха, за да ми направят път. Цялото ми същество страстно копнееше да научи историята на този мъж, да сглоби пъзела и може би да открие смисъла на собственото си битие.

Вратата се отвори с оглушително скърцане. Беше ми неудобно, все едно се промъквах в чужда къща. Спомних си, че така се почувствах, когато за пръв път влязох в стаята на родителите си. Майка ми я нямаше, а баща ми никога не ме е притеснявал. Бях на 6 или 7 години. Тихо излязох от спалнята си, изминах на пръсти разсоянието между двете стаи и стигнах до вратата, зад която до полуда исках да разбера какво се крие. Отне ми около 10 минути да събера смелост и да натисна дръжката. След това беше лесно. Просто затворих вратата от вътрешната страна и се огледах. Първото нещо, което видях беше огромното легло. Баща ми беше в него с любовницата си. Повече не влязох в тази стая. Беше обяд, а в стаята беше тъмно. Имаше едно единствено прозорче, но щорите му бяха спуснати. Въпреки че въздухът в стаята не беше особено приятен, затворих вратата, защото исках да оставя отвън живота си. До прозорчето имаше голямо велурено кресло. Отидох до него и дръпнах щорите. Огледах се и го видях. Един голям сандък в дъното на стаята. Лесно успях да разбия катинара и да го отворя. Не се стеснявах. Не ми беше неловко, че навлизам в нечие лично пространство. Знаех, че не аз съм човекът, за когото е било предназначено всичко това и все пак...без капка свян вдигнах капака и впих жаден поглед в съдържанието. На пръв поглед ми се стори празен. На дъното му имаше купчина с писма, книга с разръфани корици и златен медальон. Поколебах се за кратко и взех писмата. Първото беше до жена на име Ан. Не се споменаваше нито фамилията и, нито адресът, което вероятно означаваше, че не са били изпращани. Не намерих нищо смущаващо и в това, че чета писма, адресирани до някого другиго. Прегледах писмото - нищо особено, поне за мен - пламенно обяснение в любов. Хвърлих по един поглед и на останалите писма. Бяха около 20. Последното предизвика интереса ми, защото по обем се равняваше почти на половината от писмата, които вече бях прегледала. Разтворих го и зачетох. Започваше със следните думи:"Ако четеш това писмо, значи не съм имал възможността да ти кажа всички тези неща очи в очи. "

To be continued... again...

Един недовършен разказ

2008-01-25T09:19:00.000-08:00

Днес видях един лист хартия. Но не обикновен, бял и предразполагащ, а напротив - целият изподраскан, пожълтял и плашещ. Намерих го зад шкафа с книгите във всекидневната на къщата, която аз и съпругът ми бяхме купили накоро, за да избягаме от смазващата фасада на огромния търговски център, който се намираше точно срещу стария ни апартамент. Тук беше различно. Имахме малка и кокетна градинка от онези, в които не можеш да се изгубиш, но понякога, заобиколен от аромата на цъфнал люляк или втренчен в множеството незабравки, изгубваш за момент света около себе си. Оставаш сам с цветята и мислите си, и през този миг усещаш, че сякаш точно ти си света. Бях влюбена в прозорците. Когато отидохме, за да разгледаме къщата, аз и Майк бяхме поразени от тях. Приближавайки се с кола към къщата, без значение по кое време на деня, първото нещо, което виждаш - дори преди да забележиш покрива или самата къща - са четири прозрачни очи. Очи, които те поздравяват с добре дошъл и някак знаеш че може да им имаш доверие; очи които са видели и пазят много история. Мисля, че това е първият път, когато мога да нарека някое място свой дом. Купихме къщата преди месец и вече се бяхме нанесли. Майк ходеше в града на работа и аз оставах сама в нея (или с нея) по цял ден. Бях прекарала малко време тук, но вече чувствах това място като част от себе си. Исках да го опозная, да науча тайните му. Затова реших да почистя всеки сантиметър, за да проверя дали по някаква случайност не е останало нещо, което да ми подскаже какви са били предишните собственици. И тогава намерих онзи странен лист хартия.

Първата ми реакция беше да тръгна към кошчето за боклук и да изхвърля "боклука", но после се вгледах във всички онези драсканици и забавих ход. Разгърнах листа и се вгледах внимателно. В продължение на десет минути не намерих нито една дума на английски или друг модерен език, който да знам. Обърнах го от другата страна и там на почти цялата страница беше изписано "Престъпление и наказание", Достоевски, стр.151. Разбрах, че съм попаднала на нещо и се затичах към библиотеката. Имаше огромна стая, пълна с книги, които ни чакаха, когато отидохме в къщата. От агенцията ни казаха, че предишните собственици са пожелали да оставят библиотеката непокътната, като подарък за следвашите стопани на дома. Не знаех откъде да започна, защото имаше хиляди томове. Приближих се до най-близката лавица и видях, че най-отгоре има почти неразчитаем надпис, който гласи " Старогръцка лирика". Продължих разходката си из историята на литературата подминвайки множество лавици. Изпитах странно тягостно усещане. Както винаги, когато влезех в библиотека. Сякаш това място дишаше, сякаш тук все още туптяха сърцата на великите мъже, чийто живот беше подреден по рафтовете, сякаш мислите им се дуелираха и изпълваха помещението с особен въздух, който аз трудно вдишвах. Стаята беше претъпкана с талант и величие - двете неща, които не мога да понасям. Най-сетне стигнах до "Руска класика" и затърсих с поглед Достоевски. Не смеех да докосна тези книги. Ужасявах се от мислълта, че от някоя от тях всеки момент ще изскочи духа на автора и, който ще започне да ме поучава. Най-сетне я открих. Грабнах подвързания с кафява хартия том и побягнах.

Въздухът наистина не ми стигаше, затова излязох в градината. Седнах на тревата и изчаках, за да се възстанови дишането ми. Огледах се. Бяхме само аз и слънцето, което нежно галеше кожата ми, за да ме успокои или да ме предпази. Вече не се страхувах. Отворих книгата на посочената страница и намерих там запечатан плик.

To be continued...

Хроника за една изгубена душа

2007-12-20T11:07:00.000-08:00

Трябва да прочетете моята история, защото тя носи послание, нодоловимо за много хора, които са изгубени в света. Които търсят път и спасение, сродна душа или просто истинска любов, които търсят душата и чувствата си. Нямам амбицията този разказ да е нещо повече от множество думи, които разказват за мен. Не си мисля, че това ще означава за нещо за някого. Достатъчно е, че значи за мен. Да, това са просто думи, но са моите думи и в тях е вложен моят смисъл.

Брат ми е сериен убиец. Наричат го Хамелеона. Всеки месец отнема живота на някого, но аз не го обвинявам. Напротив - обичам го. Вероятно това е доста учудващо за повечето от вас, но се надявам да успея да го обясня. Когато бяхме деца той се грижеше за мен, защото родителите ни са ни изоставили, когато той е бил на пет, а аз на две. Социалните служби са ни изпратили в сиропиталище и е трябвало да отцелеем там - две нежни и чисти същества, които обаче са били лишени от любов, от ласка, от радост. И не просто лишени. Ние никога не сме измали възможността да се докоснем до нито една от тези прояви на човечност. Не си спомням много от живота в дома за сираци, но брат ми ми е разказвал за всикчи зверства, които е трябвало да преживее там, за да може жестокостта на света да не ме осакати. Там нямахме право да имаме играчки. И до днес обаче пазя едно подобие на кукла, което брат ми уши за мен от парче плат, което откъсна от панталоните си. От единствените си панталони, а беше много студена зима. Напълни куклата със стърготини от дървената част на леглото си. Беше доста грозна и нескопосана кукла, освен това беше и много тежка, но беше моя. Първото нещо, което наистина можех да нарека свое и може би последното. Малко след това той се разболя много сериозно, защото беше скъсал панталоните си, а възпитателките не пожелаха да му дадат други. Имаше треска и силна кашлица, но всеки ден ставаше упорито от леглото, за да върши моита и своята работа, за да мога да си играя с куклата и да бъда спокойна. Живяхме в сиропиталището, докато аз навърших 16 години. Станах сервитьорка в един ресторант, а брат ми започна работа в бензиностанция. Това беше времето, в което нещата сякаш започваха да се подреждат. Двамата се разбирахме чудесно. Започнахме да излизаме, да се забавляваме, да се усмихваме. Продължавахме да бъдем аз и той срешу света, въпреки всички, които ни заобикаляха. И бяхме едно. Заедно готвехме, заедно четяхме, заедно се разхождахме. Той знаеше,че винаги може да разчита на мен, както и аз на него.

И тогава се появи той. Срещнах го в ресторанта и първоначално не му обърнах никакво внимание. Беше просто клиент, както всички останали. Той идваше всяка вечер и оставаше до края на работното време. Започнах да се плаша от него и казах на брат ми. На следващата вечер той дойде и седна при непознатия. Започнаха да си говорят. Вече беше време да си тръгвам, а те не даваха никакви признаци, че ще приключат разговора си. Аз отидох при тях, за да помоля брат ми да се прибираме, а той се обърна към мен и каза:

- И ти се страхуваш от този човек?! Та той е влюбен до уши в теб!

Бях поласкана, пък и да си призная от известно време новият започваше да ми става симпатичен. Излязохме тримата и поехме към вкъщи. Сега имах време да го огледам по-добре. Въпреки че беше тъмно, аз сякаш виждах през него. Потърсих очите му и замалко да изпищя. Там нямаше нищо. Там, където хората обикновено имат очи, той имаше две черни дупки. Те бяха по-мрачни и от самия мрак наоколо. Почудих се как брат ми не беше забелязал това. Докато аз се чудех какво точно е същесвото, което вървеше от лявата ми страна, Той и брат ми обсъждаха политиката на новото правителство. Помислих си, че съм се заблудила, че съм получила нещо като халюцинация, заради преумората и го погледнах пак. Но видях абсолютно същото - тъмнина, неизвестност, липса на същност. Той протегна ръката си към моята и аз почувствах непоносим студ. Представих си, че докосвам надгробна плоча. Беше зловещо. Стигнахме до дома ни и брат ми го покани да влезе, въпреки недвусмисленото поклащане на глава, което отправих към него. Щом се прибрахме, веднага се заключих в стаята си. Имах нужда да се скрия, да избягам. Не знаех защо. Предполагам, че е било инстинкт за самосъхранение. Когато станах сутринта, ме очакваше нова изненада. Брат ми беше отишъл на работа, но непознатият беше там. Той веднага разбра, че съм в стаята и се усмихна по един смаодоволен и грозен начин. Опорочи усмивката. Нахвърли се върху мен, както хищниците се нахвърлят върху плячката си. Бях напълно беззащитна. Парализирах се и нямах сили дори да извикам. Помислих си, че иска да обере дома ни и да ме убие. Е, не стана точно това. С едно движение разкъса дрехите ми и ме повали да пода. Изнасили ме - два пъти - облече се и си тръгна. Останах в това положение, докато се прибра брат ми. Имаше кръв навсякъде около мен и той първоначално си помисли, че съм ранена, но в следващия миг разбра. Взе ме на ръце и ме занесе в болницата. Не произнесе нито дума. Мълчанието прогаряше дупка в душата ми. Ридаех, молих се, падах на колене. Нищо не помогна. Накрая се примирих и аз също престанах да говоря. Така изминаха два месеца. Една сутрин той отвори вратата на стаята ми и гордо заяви:

- Убих го, кучият му син!

Това беше първото му убийство. Оттогава е извършил 24. Винаги добре проучва жертвите си. Казва, че убива злото; че корените на злото са у хората и за да може да го унищожи трябва да убива лошите хора. Първоначално не бях съгласна с него и го убеждавах да се предаде на полицията, но после започнах да го разбирам. Това е неговият начин да се справя с болката, с разочарованието, с лъжата. Вече няма почти нищо в света, за което човек да се хване, на което да се уповава. Хората вече не дължат нищо на света, освен отмъщение. Отмъщение за цялата му измамност, отмъщение за човешката кръв, която се пролива, заради неговите несъвършенства, отмъщение за всички онези скършени човешки души, които стават роби на нищожността си. Дали има надежда? Дали има спасение? Дали има изкупление? Дали има истина? Повечето хора се страхуват да зададат тези въпроси. Повечето хора нямат силата дори да си ги помислят. Повечето хора никога не успяват да станат човеци. Има надежда и това е силата на човешката душа. Има изкупление и това е смъртта. Има истина и това е любовта. А спасасение? И него би трябвало да го има, само че е различно за всеки. За едни спасението е Бог, за други мислълта за липсата Му или вярата в силата на доброто у човека. А за мен - мълчанието.

Просто чувства

2007-12-13T07:59:00.000-08:00

Понякога е достатъчно да погледнеш в огледалото, за да намериш надежда. Друг път не е толкова лесно и трябва да вдигнеш поглед нагоре или да се огледаш около себе си. Но винаги има изход. Винаги имаш избор. Винаги имаш шанс. Има моменти, в които се чувствам нищожна и жалка. Има дни, в които не знам коя съм. Има мигове, които просто отминават и чак след това осъзнавам, че те всъщност са били важни, че съм можела да направя нещо, което ще помогне на мен или на хората, които обичам. С всяка глътка въздух нещата, които пропускам да направя, стават все повече. Вероятно ще дойде момент, когато ще съжалявам. Сигурно един ден просто ще обърна поглед назад и това, което ще видя никак няма да ми хареса и ще си кажа "Та аз съм едно нищо!". Погребала съм толкова много мечти, толкова много идеали, толкова много самота, но сега имам теб. И нищо друго няма значение. Нямат значение изгубеното време, пролетите сълзи, защитната стена, скоято см се обградила. Нямат значение глупавите подмятания на хората. Не ме интересува, че хората са се превърнали в хибриди, в роботизирани карикатури на самите себе си и вече не знаят смисъла на думи като "чест", "благородство", "истина", "съвест", "любов". Забравили са какво означава самия Живот. Всичко това просто няма значение, когато съм с теб. Ти си моята светлина, път, надежда и спасение. Ти си моят смисъл и моята същност. Ти ме виждаш, познаваш ме и ме приемаш. И знаеш ли кое е най-ценното между нас? Ами, умеем да бъдем заедно, дори когато сме сами. Успяваме да преборим самотата, дори когато сме на 356км един от друг. Затова те обичам толкова много. Защото си точно толкова силен, колкото и самата аз и знам, че можем да се борим. Заедно. И да победим.

Една случайна среща

2007-12-09T10:20:00.000-08:00

В съзнанието ми "една случайна среща" винаги е бил доста старнен израз. Беше ми далечен и чужд. Аз съм едно от онези същества, които са били възпитавани в строг консерватизъм. Родителите ми ненавиждаха слабостите и пороците, а да не говорим за хората, на които те бяха присъщи. Презираха ги. Веднъж с майка ми се разхождахме в парка. Тя беше облечена в черно, както винаги."Но кой е умрял, мамо?" - доста често я питах аз. "Истинската добродетел." - винаги ми отговаряше тя. Разходката беше скучна инапълно лишена от емоции. Дори и от думи. Вече бях свикнала със студа, който идваше от майка ми. Дори понякога успявах да го игнорирам напълно. Внезапно срещу нас се затича едно момиче. Тя носеше бебе в ръцете си и изглеждаше отчаяна. Спря на около метър от майка ми. "Моля ви, госпожо, помогнете ми! Трябват ми пари. Нямам с какво да нахраня дъщеря си. Ще направя каквото пожелаете. Моля ви!" Последва един от онези нейни унищожителни погледи. "Нищожество." Думата сякаш беше изречена от фонтана, който се намираше близо до нас. През цялото време гледах майка си и не забелязах тя да помръдне дори мускул от лицето си, а какво остава да отвори уста! След това, докато все още не бях осмислила преживяването, безцеремонно бях повлечена към вкъщи.

През целия си живот се опитвах да бъда идеалната дъщеря, но родителите ми никога не бяха доволни. Завърших университета с отличие и сега имам собствена адвокатска кантора. Живея в огромен апартамент в центъра на града съвсем сама. Нямам дори и котка. Майка ми смяташе, че самотата и проява на силен дух и здрав разум. Е, поне в това бях достигнала съвършенство - единствените номера, които стояха върху масичката за телефона, бяха на родителите ми, на полицията, на пожарната, на бърза помощ и на китайския ресторант, който се намираше на две пресечки от дома ми. Нямах приятели, колегите ми почти не говореха с мен. Не бях излизала с мъж от... ами...всъщност никога. Ето защо съчетанието от думите една, случайна и среща напълно липсваше в речника ми.

В събота сутрин винаги си чета вестника в близкото кафе в компанията на дълго кафе без захар и два кроасана с карамел. Онзи ден не беше изключение. Масата в ъгъла до прозореца беше свободна и ме чакаше. Обичах предметите. Не само защото понякога те бяха единственото ми обкръжение, но и защото не помръдваха от местата си, освен ако не ги преместиш. Седнах и зачетох статия за една жена, която отровила сина със сода каустик, защото предишната вечер и казал, че е гей. Беше зловещо, но не и необичайно. Плъзнах отегчен поглед по страницата, но нищо не привлече вниманието ми.Погледнах през прозореца, но и след това мое действия, резултатът беше същият. В този момент реших да направя нещо крайно нетипично за мен - да огледам хората от съседните маси. Обърнах глава вдясно и погледът ми срещна две синьо-сиви очи, които се бяха втренчили в мен. Тези очи бяха толкова ярки, толкова чисти, че сякаш даваха живот на цялото заведение. Излъчваха необикновено сияние. Сияние, което буди страх със своята непостижимост. Стана ми неудобно, защото очите продължаваха да ме гледат. Странното беше, че аз също не можех да откъсна поглед от тях. След малко очите станаха, платиха си сметката и излязоха от кафето, оставяйки единствено спомена за своята неземност.

На следващия ден ги видях отново. Този път пред вратата на апартамента си. Вцепених се и понечих да избягам, но отнякъде се появиха две ръце, които ме сграбчиха.

- Спокойно! Не се тревожи!Помниш ме, нали? Остави ме да ти обясня! Искаш ли...искаш ли да отидем някъде и да поговорим?

Усетих, че главата ми се помръдва в знак на съгласие. След 10 минути пред две чаши с билков чай разбрах, че тези очи принадлежат на мъж на име Кевин. Той ми разказа, че попитал бармана в заведението, където се бяхме видели вчера за мен и той му казал къде живея. Не можел да си обясни защо е постъпил така.

- Може би, защото си красива...- каза той.

"Красива?! Какво пък значеше това? Никой никога не ми беше правил комплимент, а този се появи от нищото и ми каза, че съм красива. Подиграва ли ми се?". Той започна да ми разказва за себе си, а аз потъвах все по-надълбоко в очите му. След два часа вече бях достигнала дъното. Очите му не ми бяха достатъчни. Исках да го разгледам целия. Исках да го имам. Да ми принадлежи. Цялото ми възпитание, мирогледи ценностна система се бяха изпарили, без от тях да остане дори спомен. Повлякох го към дома си. В асансьора той ме целуна. Дълбока, страстна, властна мъжка целувка. Първата в живота ми. Осъзнах, че ми липсва същност и започнах да я търся. След минута вече бяхме в леглото. Той ме заля с желанието си. Бях напълно овладяна и покорна. За първи път се сблъсквах с мъжката природа - изтъкана от първичност, сила и две ужасяващо красиви синьо-сиви очи. Изпаднах в екстаз. Това усещане ме влудяваше. Вдъхновяваше ме властта, която той имаше над мен. Наслаждавах се на преживяването и всяко негово докосване ми помагаше да открия по нещо за себе си. В края на нощта вече знаех коя съм и какво трябва да променя в живота си. Жадувах да изпитвам тази неповторима наслада пак и пак. Всеки ден. Всяка нощ, защото тя ми даваше възможност да изследвам душата си и да заровя прокъсания костюм и изтърканата маска, които бях носила в продължение на 30 години. Когато се събудих сутринта, него го нямаше. Нямаше ги очите му, нямаше ги целувките му, нито ласките му, но те не ми липсваха. Аз вече го бях притежавала в продължение на цялата нощ. Повече нямах нужда от него, но му бях благодарна. Все пак той ми помогна да направя първите крачки към себе си. Никога повече не го видях.

Сега живея в малка квартира в предградията. Всяка нощ деля леглото си с различен мъж. Проститутка съм и съм щастлива. Изоставих фалшивата си смаоличност, за да стигна до истинската. И мисля, че успях. Сега поне има причина майка ми да носи траур. Дъщерята, която беше създала, моделирала и ръководила, беше мъртва. Конците на куклата, която направляваше, се бяха скъсали и кукловодът беше останал без работа. А куклата? Тя вече беше погребана. Откъде знам ли? Ами, защото лично аз го направих.

Днес беше един щастлив ден,

2007-12-06T12:40:00.000-08:00

защото се събудих с усмивка; защото студът не беше толкова враждебен; защото не изпуснах метрото; защото изпитването в училище свърши, преди да е започнало; защото едно много мило мъничко човече ми каза "обичам те"; защото имах достатъчно време, за да мога да го пропилея както си искам; защото усетих в себе си смелостта да променям, да възразявам, да твърдя; защото през цялото време в главата ми витаеше мисълта за Теб; защото любовта ни ми даваше сили да дишам; защото копнежът за теб ме караше да потръпвам всеки път, когато погледнех в нечии кафеви очи; защото усещах, че живея и най-хубавото беше, че не изпитвах страх от това.

За Теб

2007-12-01T08:50:00.000-08:00

В студената зимна вечер свещите горяха и хвърляха красиви отблясъци върху нашата любов. Бяхме само Аз и Той. И любовта. Голите ни тела се наслаждаваха на допира едно с друго, а около нас витаеше живот. Тъкмо се бях замислила, че съм прекарала почти две години с този човек, когато той ме погледна. Почувставах, че вижда душата ми, сърцето ми, цялата ми същност и осъзнах, че това ми харесва. Имах чувството, че правя стриптийз с душата си. Не се отдръпнах, а напротив - позволих му да гледа как разголвам истината за себе си. Истина, която винаги бях крила дълбоко в себе си. Истина, кояот винаги бях защитавала и бранела с цената на собствената си самоличност. А сега тя стоеше срамежливо изправена в средата на стаята гола-голеничка. И той я виждаше. Цялата - без покривало, без свян. За момент се почувствах неудобно. Стана ми тясно. Вече не бяхме сами с любовта. Беше се намесила и една истина, изтъкана от безброй тайни. Той вече не гледаше мен, а Нея. Защо? И двете лежахме голи до него, а той гледаше Нея. Почувствах се несигурна. Започнах да ревнувам и го докоснах. той не помръдна. По никакъв начин не даде признак, че докосването ми го е развълнувало. Свещите продължаваха да горят, Тя продължаваше да лежи до нас, а аз вече не се чувствах в безопасност. Тогава Той сложи ръката си върху моята. Имах чувството, че минаха часове, без да ме погледне, а всъщност бяха само няколко секунди.

- Значи това си ти? Защо чак сега ми позволи да те видя?

Това беше. Показах му душата си и той отново ми говореше. Значи не всичко беше загубено.

- Бях изплашена. Страхувах се - прошепнах Аз.

- Но защо?

- Защото си мислех, че нама да ти хареса това, което ще видиш вътре в мен.

- Но аз те обичам! Обичам те...обичам те...обичам те

- Ха-ха-ха!

Облекчено въздъхнах и сякаш се преродих. Почувствах се нов човек. Човек, който не се страхува от това, което е. Правихме любов и сякаш за първи път се любехме. Той ме познаваше. Аз го познавах. Познавахме и любовта. А истината ми продължаваше да стои на светлината на свещите и да се усмихва. Защо и бях позволила да излезе на бял свят. Дали беше заради специалната нощ, или заради чувствата, или заради свещите.....

2007-11-27T10:52:00.000-08:00

Госпожица Стоунфейс леко потрепери. Тези изчадия я караха да губи контрол, въпреки че днес бяха изненадващо кротки. Преподаваше английска литература на учениците от десети клас в кварталното училище. То не беше нито много модерно, нито пък и напълно забравено. В него учеха децата на работниците от близката тютюнева фабрика. Разбира се имаше и ученици, които произхождаха от семейства на интелектуалци или търговци, но те бяха единици. Тя смяташе,че трябва да просвщава, обучава и обуздава една гнусна паплач, която далеч не заслужава духовното извисяване, което носи докосването да английските класици.

Минутите се нижеха бавно, и изглеждаше все пак,че това е единственото нещо, което се движи. Въздухът, хората, листата на огромния дъб, който надничаше през прозореца, дори мислите не помръдваха. Класът правеше контролно, но никой не обръщаше внимание на сухо формулираната тема и още по сухата интерпретация,която трябваше да се напише върху нея. Всички просто чакаха да изминат 40-те минути, за да отидат в близкото кафене, а горещината се беше просмукала навсякъде.

Това беше последният час на госпожица Стоунфейс за деня. След това тя се качваше на трамвай №11; возеше се три спирки и слизаше на четвъртата; минаваше през малката бакалия от другата старна на улицата, купуваше половин хляб, 300 грама сирене, бутилка червено вино, оставяше винаги точни пари и се прибираше в малкия апартамент, в който живееше от 20 години. Тя правеше това всеки ден. Освен в събота, когато почисваше дома си, и в неделя, когато ходеше на църква. Този ден не се различаваше по-нищо друго от останалите дни, освен по небивалата жега. Беше поредният скучен и напълно обикновен петък. София, това беше малкото и име, беше жена на 45 години. Лицето и беше от онзи тип строги и намръщени лица, които не дават никаква възможност на въображението. Просто лице с остри черти и съсухрена кожа. Тя изглеждаше доста по-възрастна, отколкото всъщност беше. Може би принципите и тежаха преклено много и тя изнемогваше под тежестта им. Очите и бяха зелени и отровни. Плашещи. Когато говореше, човек трябваше да се напряга, за да я чуе. Имаше толкова тих глас...От цялата и личност лъхаше отвъдност. Тя сякаш се топеше малко по малко всеки ден и ставаше все по-незабележима.

Госпожица Стоунфейс започна бавно да изпълнява ритуала си: изкъпа се, преоблече се, вечеря и отвори бутилката с вино. След това се приближи до библиотеката си. Тя беше много горда с нея, защото беше събрала около 200 тома със скромната си учителска заплата. Винаги затаяваше дъх, преди да се докосне до някоя книга. Тя обожаваше книгите, защото смяташе, че злините и покварата, описани в тях не могат да я достигнат, но пък за сметка на това вярваше, че е способна да извлече и придобие всички добродетели, за които те разказват. Никой не се опитваше да спори с нея върху тези неща, а и върху всичко останало, защото хората не си представяха, че такъв невзрачен човек иозбщо може да мисли. Затова тя живееше с мисълта, че всяка идея, която се роди в главата и, е гениална и неоспорима. Тази вечер си избра "На изток от рая". Седна на канапето, включи лампата за четене, остави чашата с вино на малката масичка до себе си и зачете. Така изминаха няколко часа. Нищо в стаята не се променяше. Чуваше се само звукът от отгръщането на страниците. После София затвори книгата и взе чашата. После стана нещо, което не и се беше случвало, откакто беше завършила колежа. Тя се усмихна. И пак. И пак. След това се разсмя - и то с глас. Смехът и беше странен. Приличаше на хриптене, но нямаше какво друго да бъде, освен смях. Отиде до прозореца и погледна през него. Беше и станало тъмно на душата и чак сега го осъзнаваше - след 2о години мрак. Погледна през прозореца с надеждата да види поне мъничка светлинка, но не успя. Очите и вече бяха привикнали с тъмнината. А най-лошото беше, че душата и също им правеше компания. Госпожица Стоунфейс осъзна слепотата си. Рязко дръпна завесите и се строполи на пода. Беше разбрала. Най-после беше открила защо не беше щастлива, защо беше празна, но нямаше сили да се справи с откритието си. Не знаеше как да го използва. Отново се разсмя. Какво да прави сега? Тя нямаше душа, нито сърце. Не можеше да чувства, нито да вижда или да разбира хората. Беше една развалина. Прогнила развалина и никой не се нуждаеше от нея. Тя отдавна беше мъртва за света. Оставаше само да умре и за себе си. "Може би там ще мога да започна отначало..." София Стоунфейс рязко стана и отиде до писалището, откъдето взе лист хартия и набързо написа нещо върху него. След това се хвърли през прозореца. Прелетя 10-те етажа и се размаза на плочника. Лицето и престана да бъде каменно. А на листчето пишеше: " Научих се да се усмихвам. Сега отивам да опитам и да се науча да живея, само че на друго място, защото тук се провалих..."

2007-11-23T11:21:00.000-08:00

Времето пак е спряло. Седя пред компютъра и имам чувството, че светът отново е забравил за мен. Пак съм потънала в меланхолична музика и мрачни мисли. Нямам никаква представа на какво се дължи цялата тази самота. Тя просто се случва. Поглъща ме и ме отнася далеч, много, много далеч.

Първият път, когато попаднах на това място, там нямаше никого. Бях сама. Съвсем сама. Толкова сама, колкото никога преди не съм била. Огледах се, защото замръзвах. Бях ужасена. Нямаше дори какво да видя. Опитах се да извикам, но не успях да издам дори звук. Затичах се, но скоро след това разбрах, че не помръдвам. Бях парализирана и абсолютно сама. Поне да можех да крещя! Да покажа на Нищото около мен, че съм силна, че мога да се боря, да викам, да се защитавам. Да го накарам да разбере, че аз не му принадлежа, че съм нещо различно. Но не можех. Истината е, че бях безсилна. Нямаше кох да ми помогне. Бях толкова жалка. Винаги съм претендирала и заявявала на всеослушание, че сама мога да управлявам живота си. А сега? Това, в което се намирах не беше дори живот. Беше едно Нищо. И бях обречена, забравенена, сама.

Седях, зъзнеща в студа на собствената си надменност и самоувереност, и се чудех дали някъде някой ще забележи, че ме няма. А дали наистина бях изчезнала, или просто се бях скрила още по-дълбоко в душата си, в мислите си?

Събудих се, обляна в студена пот. Лежах в собственото си легло, под собствената си завивка, върху собствената си възглавница... И бях сама...

Думите...

2007-11-22T01:51:00.000-08:00

Страх, тъга, любов, самота, щастие...Толкова много думи... толкова много смисли... а всъщност къде са? Не мога да ги видя. Думите са празни. Не ги усещам. Не ме вълнуват. Някъде по пътя сме загубили истината и от красивата идея, с която е започнало всичко, е останала само обвивката - грозна и смачкана.

Страхуваме се, но не знаем от какво. Непрестанно се лутаме сред някакви призраци и отказваме да видим, че има свят и извън нас самите, обитаван от други, също толкова объркани и изплашени хора. Изградили сме около себе си огромни предпазни стени от егоизъм и самосъжаление, които отблъскват онези, които желаят да ни помогнат да видим слънцето. Любовта е спасението за изтерзаните ни души. Тя е лекът за болезнените ни спомени и за изстиналите ни сърца. Няма по-красив момент от този, когато едно тъжно и самотно човешко същество вдигне поглед от собственото си страдание, за да погледне в нечии топли кафеви очи и да види щастието. Щастието...това са всички онези моменти, в които затваряме очи и си казваме: "Сега единствено смъртта може да ме направи уязвим!" Но колко хора могат да изживеят това? И защо? Пак онзи страх...страхът, който парализира щастието... страхът, че може да изгубим истината и любовта, тъкмо когато сме ги открили. И всичко започва отначало, а ти продължаваш да чакаш...